Не знаеш какво да направиш.А и няма какво.Чувстваш се толкова слаб,дори едно животно би се защитило по-добре от теб.Но ти не можеш.Не знаеш как.Нямаш сили-физически и емоционални.
Не мислиш,а просто всичките няколко месеца ти се превъртат пред очите.Не си способен да ги спреш,защото прожекцията вече е започнала.Зрител си на собственото си отминало щастие.Бил си главен герой, а сега си просто един жалък зрител.
Виждаш го.Усещаш плътта му,подушваш уханието на кожата му,целуваш устните му и попиваш сълзите му от щастие и задоволство,че му е хубаво с теб.
Не,не се унасяй.Това е вече само кино,където всички истории завършват с "хепи енд".С изключение на твоята,защото ти си сам,единствен в киносалона.Не можеш да напуснеш прожекцията.Отчаяно искаш и се молиш,но вратата е заключена,краката ти са вдървени,а очите все натам гледат-към големия екран.Екранът, в който виждаш своето опиянено изражение и неговата доволна усмивка,притиснала в себе си цигарата.
Крещиш,но залата е тиха,плачеш,а лицето ти е сухо,сърцето ти кърви,но на блузата ти няма и следа от кръв.
В капан си,затворен в клетката на отминалата любов.Като едно канарче,което се блъска в решетките и накрая пада изнемощяло.Сърчицето му е толкова мъничко,че ще се пръсне,но и твоето в момента едва ли е по-голямо.Свило се е ,като новородено улично кученце.Скимти,търси ласки,помръдва опашка,проси някакво внимание,не дори любов,но е захвърлено и изоставено.
Колкото и да не можеш да мислиш,се сещаш,че вече филмът трябва да свърши.Но уви!
Още няколко кадъра.
Чуваш собствения си глас да прави планове,а неговия да споделя идеи,в които единствения творец си ти.Мразиш гласа си-толкова звънлив.Запушваш ушите си,за да не чуеш смеха му.И защо всичко е толкова цветно,светло,искрящо,топло.Заслепява очите ти.
Звъни се.Разпознаваш мелодията на телефона му и твоята,когато те търси.
12.03-точно навреме,както винаги!
Време,в което забравяш къде си,кой ден е,колко работа имаш, а мислиш само за момента,в който ще го видиш отново.
-Не мога вече!
-Хора,моля имайте милост!
- Спрете тази прожекция!
-Умолявам ви!
-Отключете ми,за да се махна оттук!
..........................................................
Осветлението светва.
Екранът притъмнява.
Чувам само шумът от пренавиващата се лента.
Вратата е широко отворена.
А аз не мога да помръдна.
И погледът ми все натам.......към големия черен екран.
Не искам да си ходя!

По-добра :) Направо ме е яд, че нямам таланта да напиша каквото усещам по такъв начин....

Всеки си има начин, макар не толкова добър...