Всяка вечер преди да заспи ,отново преброяваше звездите по тавана на малката си стая. И все не помнеше броя им-7 ли бяха, 8 ли? Те проблясваха и трептяха от докосването на прокрадващия се сноп светлина, а тя се усмихваше и за кой ли път мислено благодареше на предишния наемател, който ги беше поставил.Чувстваше го като специален подарък лично за нея и се чудеше какво ще завещае тя на следващия "избраник".
Времето, което и оставаше да прекара тук бързо се топеше, а тя се опитваше да запечата всеки детайл, всяко ъгълче в стаята, всяка дупка и драскотина по стената. Повечето от тях бе успяла да закрие със свои снимки, плакати и евтини картини, но някои продължаваха да напомнят за истинския им творец.Понякога се питаше какъв ли е бил човека, който е живял тук, преди нея. Малко луд или недостатъчно нормален, или просто "различен"?!
Можеше да разбере, но не искаше.Предпочиташе изградения от самата нея образ, а не реалния.Но кой всъщност беше по-истински?
Бяха и казали,че трябва да се изнесе до седмица. А имаше толкова неща за вършене, за опаковане, за прибиране. Та тук беше минал цял един живот. Нейният живот досега.Скучен, предвидим,без особени вълнения, с изключение на редките партита за рождения ден на някои от обитателите на същия етаж и разбира се-първото и и единствено влюбване. В момчето от съседната сграда. Виждаше го всеки път през прозореца, да се разхожда в парка, с онзи негов фотоапарат.Сигурно беше фотограф.Така и се искаше да може да заснеме нея.Чакаше го всеки ден, застанала на същото място до перваза, като знаеше точното време, когато той щеше да се появи. И той никога не закъсняваше. Представяше си,че същият издебва моменти, когато тя не го наблюдава и й прави снимки.Много фотографии,запечатали нейното лице-бяло до бледост,очите й -замислени по него, застиналата й усмивка и с присвити тe от болка устни. Как щеше да се сбогува с него?
Имаше още двама души,които дори можеше да нарече свои приятели. Наричаше ги Бони и Клaйд. Бони беше по рождение сляпа, но всеки път,когато нарисуваше дърветата в двора с точност до последното листо, нашата героиня си мислеше ,че Бони само се преструва. А Клaйд беше загубил долната част на тялото си,защото някакъв кретен беше помел него и количката му за сладолед от мястото, където години наред се спираше, за да радва малчуганите.
Станаха си близки, защото на няколко пъти я отърваваха от родителите й , които все идваха на гости без предупреждение.Лъжеха ги ,че или е отишла да бъде бавачка на някое от децата на съседа отреща ,или че все още не се е върнала от сутрешното пазаруване.
А тя обеща да им се отблагодари като им подари звездите от тавана на стаята си, за да озарят техните сънища.
Освен това им дължеше услуга,защото бяха единствените, които показаха лека радост,cлед като тя се настани да живее в тази сграда.
Преди колко много години беше това.И ето, че сега те се свършиха.
Изписваха я.
Бяха я приели в клиниката за психо-физически отклонения с диагнозата
" разстройство на личността" преди 7-8 години.
Странно съвпадение.Толкова, колкото бяха и звездите в болничната й стая.Сигурно затова все не помнеше точно бройката им и ги броеше отново и отново.
Беше мечтала този момент, а сега го мразеше. Беше сбободна за пръв път от толкова време,а се чувстваше в капан.Капанът на нормалната й същност.
А кой каза,че досега тя бе живяла ненормално?
Лекарите,които пишеха диагнози в болничните картони все едно лепяха цени на стоките в магазина, родителите й -които така и не поискаха да я разберат или първото и единствено момче в живота й,което все повтаряше,че тя го била следяла всеки ден и не преставала да го снима.
"Параноици"-помисли си тя.