Вали. Тъжно небе или облекчено от усещането, че може да поплаче. Меланхолия и лека тъгa, постоянната такава, защото вече нямаше сили дори да бъде тъжен.
Шум от минаващи коли. Мокър шум.Тишина ,изпълнена със самота.
Звън на телефон. Разваля всичко, защото погрешно са набрали номера му.Отново никoй не го търсеше. Напрежение.Нервност. Неспокойствие. Учестено дишане. Въздишка. Облекчение.
Желание. Бърза усмивка.Трепет. Спомен.
Очакване.
Да, душата му се молеше и крещеше безмълвно нещо да се случи. Просто да разстрои така подреденото му ежедневие, да пусне някаква нахална муха в главата му, която непрекъснато да жужи,  да му хрумне свежа идея, мисъл, много мисли, блъскащи се, хаотични, бягащи от отговора, търсещи мястото си. Всяка жадуваща, молеща, търсеща своето лично пространство. Да му подари няколко безсънни нощи, но не от напрежението, че всичко е замряло в него и около него. Да се почувства жив.
Самият той не можеше да се справи с това.Опитваше се, знаеше , че прави всичко по силите си, но нищо не се получаваше.
Трябваше му поличба, падаща звезда, земетресение, което да разлюлее цялото му същество.
Можеше да бъде любов, но не ламтеше да е изгаряща, изпепеляваща, ”голямата”,”единствената”- беше съгласен и на частица от нея.
Или пък жена-не държеше да е красавица, сериозна, с професия, ”бъдещата му половинка” или ” майка на децата му”. Не! Просто „жена”.
Щеше да бъде щастлив и с някакво пътуване, командировка. И защо не-беше професионалист в работата си, но все ставаше така, че някой друг колега заминаваше вместо него.Човек, който имаше много задължения към семейството и децата си , с очарователна съпруга, която не може да остави дълго време сама.
А той, който нямаше никакви такива „сгряващи сърцето главоболия”-беше като заседнал на работното си място, срастнал с работния си стол, никому неправещ впечатление, незабележим човек. Дори бездомните улични кучета получаваха повече внимание, в сравнение с него.
Напоследък даже сънуваше, че някаква жена непрестанно му звънеше и оставяше съобщения на телефонния му секретар, за да му съобщи, че е родила „неговото бебе”. Странно, защото не си спомняше от кога не беше имал сексуален трепет. Но как копнееше това да не е само сън. Син или дъщеря- собственото му дете. Дори се улови,че мисли за име.
Нямаше да има нищо против дори и ако го блъснеше кола.Не, не искаше да умира или да се самоубива. Само да полежи известно време в болница, да се грижат за него, да му обръщат внимание, не му пукаше, че никoй няма да му дойде на свиждане.
Не посрещаше гости в дома си, а и самият той не бе канен. И това не си спомняше как се получи.В самото начало, като започна работа във фирмата, колегите му организираха парти за "добре дошъл". А той забрави да отиде.
Но по онова време наистина имаше много проблеми и грижи-майка му се разболя,баща му откачи, дори взе да се чуди кой е болният-родителите му или самият той.
И после му лепнаха онова петно " некомуникативен особняк"и дотам се приключи с приобщaването му към колектива.
Признаваше си,че дамите го притесняваха.Едни такива самоуверени, амбициозни, привлекателни,секси, облизващи устни под носа му, навирайки гърдите си в очите му, събличайки го с поглед, отправящи дръзки, неприлични предложения. Не умееше да общува с тях.Не владееше мъжките трикове за съблазняване. Или не преставаше да говори, или не знаеше какво да каже, комплиметите му убягваха, а за "сваляне на звезди"-само беше чувал.Сам дори се чувстваше скучен и постепенно жените съвсем го пренебрегнаха.
Не усещаше,че живее!Hе се радваше на рядкото ноемврийско слънце, не се дразнеше и депресираше от дъжда, който не спираше вече цяла седмица и рано-рано обезлюдяваше улиците, празниците не го вълнуваха-нямаше с кого да ги сподели.
Но не беше отчаян.И това състояние му беше омръзнало.Вършеше всичко механично,без усилие,без мисъл,защото то беше едно и също и дори не помнеше от кога. Даже беше уверен, че броят на вдишванията му бе един и същ всеки дeн.
Телефонът отново разполови тишината в замрелия неделен следобед на две. Дори не трепна. За какво да вдига слушалката?! За да чуе пак чуждо име?! Не!
Но той продължаваше да звъни.
Е, добре, ще го изтърпи и този път.
Разпозна гласа на шефа си.Трябвало да го изпратят за 2 седмици по работа в провинцията.Но как са се сетили за него?!
Стегна набързо багажа си и на другия ден замина.
Посрещна го колежка от тамoшния офис, изпратена да го запознае по-подробно с проблема.
Не знаеше как се озова на вечеря с нея. Как изпиха бутилка вино, а после и втора.Не съзнаваше и че е в леглото й, докато не усети голата и плът върху тялото си.
На сутринта беше още замаян и побърза да се измъкне от нейния  апартамент, за да прочисти главата си.
Не видя приближаващото го такси, само успя да долови свистенето на спирачките му.
Събуди се в болничната стая. Не си спомняше нищо.Не помнеше инцидента, нито дори върховния екcтаз, който почувства миналата вечер, какво оставaше пък за жената и за това, че не си беше у дома.
Но много добре си спомняше вчерашния неделен следобед, в който телефонът звънна два пъти, но дори само първото позвъняване му беше достатъчно, за да се увери ,че никoй не го търсеше, освен по погрешка.
Докторите записаха в болничния му картон "частична амнезия".
След няколко месеца някаква жена започна да му звъни непрекъснато и да му оставя безброй съобщения, че носи неговото дете.
Само че той знаеше , че това е просто сън.
А как искаше да е реалност.

Този постинг ми хареса най- много от всички.Ако беше басна, щях да кажа, че поуката ми хареса и може дълго да говорим за нея...на чаша вино:)