Днес тя отново щеше да го види.Беше изминал месец , през който тя имаше много грижи ,той-много работа, после последва ваканцията му ,а тя си отиде у дома,за да разреши един проблем ...и така до днешната им среща.
Бяха я уговорили набързо, в паузата за кафе, обсъждайки важните работни задачи, всеки с неговите колеги, без банални думи, преструвки и въздишки.
И двамата мислеха за предстоящия късен следобед.Очакваха го. Имаше леки внезапни трепети в мислите и телата им, но без ненужния и на двама им възторг.
Срещнаха се в някакво новооткрито кафе.Беше му попаднала случайно брошурата на това място, а тя се съгласи с охота, защото не искаше да удължава излишно разговора им ,и то по телефона.Щяха да имат достатъчно време за това, когато се видят.
Бързо намери мястото, а си мислеше,че върви спокойно.
Целунаха се. Кратка и бърза целувка, но с привкус и аромат на нежност.Такава,каквато и двамата бяха свикнали да си даряват един на друг-умерена,премерена,малко романтична,защото това беше перфектната златна среда и дефиниция на това,което се случваше помежду им и на онова,което никога нямаше да имат.
Говореха дълго и се смяха много.Той разказа за лудите вечери през отпуската му, а тя сподели за промените ,които беше открила ,връщайки се у дома и с които й се беше наложило да свикне внезапно.
Но това беше минало.Сега те пак бяха заедно и не мислеха за после.
Каза й ,че му е липсвала. Ей така,н просто го вмъкна между нейните думи. А тя му отвърна,че не му вярва,използвайки същия добър трик.
Но му вярваше.Знаеше,че му беше липсвала.Достатъчно малко, в моментите, в които не беше с поредната любовница и дори през тях, в кратките почивки от сексуални наслади.
Hе можеше да бъде другояче, както и той не беше способен да се промени.
Тя щеше да си замине завинаги след няколко месеца,а той винаги щеше да търси "лудостта" на живота.
Наричаше го "Дон Жуан".харесваше й,на него-още повече, макар усилено да отричаше.
Знаеш как да говори с жените,как да ги гледа,как да ги притесни с присъствието си.
Дори тя се почувства малко смутена и леко поруменя през онзи следобед.Тя,която беше свикнала с чара му, можеше да устои на погледа му и да отблъсне онази съблазън, която струеше от цялото му същество.
Но и тя имаше власт над него.Hе беше сред мнoгoто, поредната,коя да е,не беше гаджето му,нито от онези, с които той прекарваше пиянските си нощи.Умееше по своя си начин да поддържа интереса му-с приятните разговори, с леките флиртове,с красивата си усмивка и редките страстни целувки и с това,че всеки път му даваше да разбере,че не е негова и винаги ще бъде неговото изкушение.
Това беше формулата да бъде с него- всъщност да не бъде!
Не беше сигурна докога можеше да продължи това.Бяха й нужни само още някакви си 2-3 месеца, докато е тук.А може би грешеше и и беше необходимо повече от това,което някога бе искала.
Продължаваха да се срещат по -скоро рядко,отколкото често,за да не му омръзне и за да не се поддаде на фантазиите им един за друг.
Веднъж ,при поредната им откъслечна среща,той й подари талисман.Една такава мъничка монета с ангелче и дребен надпис "Винаги ще бъда с теб".
И отново го направи междудругото.Но това беше неговия почерк.И на нея страшно й допадаше.
Не го беше очаквала.Но се почувства така докосната,както не бяха я докосвали дори палещите му устни.
Или и това беше поредния му трик?!
Не, не мислеше за трикове в момента.
Той-също!
Тя си заминаваше само след няколко дни.
Беше забравила отдавна,че трябва да запълва времето си с него, бидейки изкушение,а той-че непременно трябва да я има.
Но те се имаха един друг.
Имаха връзка!
Този малък талисман с ангелче и дребен надпис.