Това малко, усмихнато и цветно местенце ме грабна. Влезнах и надзърнах плахо, с незнание какво да очаквам и тръпнещи за провокация очи. И тя се случи. Успя да настрои всичките ми сетива на неговата вълна- ухание на прясно изпечени домашни курабии, дъх на канела, извиваща се пара на вълшебен чай, „чил аут” музика, която пропива съзнанието и го изчиства от всякакви досадни мисли.

Звучи като напушване с качествена трева, нали?!

А всъщност е заради щипката магия, която ти поднасят, заедно с парещите напитки и сладкишчетатa.

(Ето, дрои ме кара да говоря/пиша умалително, а аз не понасям това.)

Целият интериор, всеки детайл е пипнат и е точно на мястото, на което трябва да е, без да  натрапва присъствието си.

И малките ниски масички,

И удобните огромни барбаронски възглавници,

И абстрактните замечтани рисунки,

И грижливо разхвърлeните книги по лавиците,

И ръчно направените веселяшки чаши, в които ти сервират,

И играещите си пламъци на ароматните свещи.

а онова звънче върху масата, което те примамва да го разлюлееш, за да си поръчаш още вълшебство?

Ами странно-чаровната дама, с момчешка прическа и отнесен поглед, която те обслужва? Дали тя сама приготвя и пече курабиите?! Сигурна съм, че  има принос в усещането, което се опитва да внуши това място.Че без нея нещо ще липсва.

Чува се руморът от притихналите гласове на посетителите.Шепнещи фигури.

Има някаква затаена романтика, а аз не съм от ентусиазираните романтички.

Притихналост и спокойствие.

Без нуждата от думи, думи, думи.

Защото тук се общува с леки въздишки, с тихия звън на топяща се кафява захар и появила се руменина на лицето,заради топлината, която те изпълва.

Говори се безмълвно.

Като тези сини очи срещу мен, които се впиват в моите.

Които следват всеки мой жест, извиква на тялото ми,  галят устните и докосват онази толкова женствена вдлъбнатина на шията, а после се отместват свенливо.

Които ме разголват и копнеят да целуват навсякъде.

Които знам, че ме гледат, дори и да съм с приведена глава.

Които няма как да избегна.

Които не искам да избегна.

Защото започвам да ги опознавам.

Вече знам израза им, когато всмукват от цигарения дим.Един такъв сериозен и мъничко самодоволен.

Радвам се, когато ги виждам да ми се смеят и да искрят от емоция.

Губя мисъл, когато се гушат до моите и виждат вътре в мен.

Мръщя се дяволито, когато ме гледат недоумяващо(или май е по-добре да кажа, че ми става мило).

Щастлива съм, когато сънено ме поглеждат и първото нещо, което виждат, е моята усмивка.

Запомнила съм всяко тяхно лице, което са дръзнали да ми покажат. Събирам си ги само за мен.

Да, очите могат да имат лице.

И точно тези 2 сини очи, вплетени в моите, всъщност са дозата вълшебство на това място, което те опива.