Чета тези редове (по-долу) и си мисля колко ли силни са били емоциите и мислите ми тогава, за да ги напиша.
Колко ли съм била трогната, докосната, умилена за да ги споделя на глас и вярваща, че те се отнасят точно  за този "friend" и за никой друг.

И колко точно са задълбочени чувствата, които изпитвам сега, къде трябва да сложа разочораванието и отчуждението –да ги напъхам надълбоко в джоба си, с надеждата, че има някоя дупка, в която да пропаднат или да ги забода на ревера си, за да са на показ.

„Нищо ново под слънцето” –ще си кажете, всеки преживява разочарование от близък приятел, поредната сълзлива история, с баналности, толкова изтъркан сюжет, че направо да го го пусна в раздел”Лични дневници” и да бера плодовете от написаното и да попивам безценни съвети и причастност.

Да, ама не. Защото това все още си е „моят отдушник”и  не е история-еднодневка, а история, която се е редяла мънисто по мънисто, напасващи се едно след друго, за да се получи завършено отношение, лично такова-истинско, неподправено, без излишно кокетничене и празни фамилиарни приказки .

Защото толкова ми е писнало от лицемерие, натрапчива показност на близост, привиден интерес и безполезна загриженост, помпозни думи, заучени пози, тип „протокол", пресилена, за да не кажа насинена суета и преднамерено честа употреба на обръщения, като „миличка"; „скъпа”; ”слънце”;”злато” и др. ”сладки", изразяващи „любов” и „привързаност” думи на „дребни душици”, от вида-хора "с празен пълнеж”, че направо ми иде да крещя неистово.

И това, което ми е помагало, за да не го направя е било точно усещането за „friend”-a, който дори и от „изчезващ” вид се държи естествено, опитва се да те разбере, както на теб ти се иска, чува всяка твоя дума, без да те поучава и чието присъствие само дори те кара да се чувстваш в свои води.

Ставало ми е спокойно, че мога да нарека някого ”friend”. И никога не са ми липсвали по-гореизброените „безценни” обръщения, защото те са просто клише, а и не носят заряда на „friend”.

………………………………………………………………………………………………………

Такова ли е било наистина, звучи толкова силно, но по един естествен, дори обикновен начин. А „обикновените неща”, като „обикновените цветя” не предизвикват всеобщ интерес и любопитство. Всъщност как можеш да наречеш едно цвете- ” обикновено”?!

Един артист-художник наскоро ми каза, че красотата и истинската същност на картината се крие в това, което виждаш, когато присвиеш очи  и ти остава в погледа, защото ако след като си присвил очи-ти не виждаш нищо- значи всичко е отишло по дяволите и за теб, и за художника.

Нямам идея какво вижда тя, когато присвие очи и дали остава нещо в погледа й;

 Aз виждам редящи се картини от  дълги, ненафукани, жадувани разговори помежду ни, усмивки, питиета, танци, прегръдки, отблясък на пясък, а понякога мълчание, притихналост, ненужна изостреност на думи и действия, главно заради мен, замъгляване на погледа от напираща влага в очите, но всичко в естествения кръговрат на едни „простички”, но дълбоки взаимоотношения.

Ние сме си отгледали това приятелство. Само където вече го караме на спомени, защото почти не създаваме нови такива. И сме застрашени от „изконсумиране” на „нашето общо минало, защото сегашното ”соло” не може да навакса.

Не съм решила какво да правя или поне така си мисля. Сигурно  няма да изтрия от фоунбука в мобилния  името под което ми звъни ”friend”, с главно “F” дори, то и без друго не се появява на дисплея често. Не знам и как ще я караме занапред.

 И този път „не знам”-не е за измъкване.

 Знам само, че съм усетила всяка една дума и от двете написани истории с цялото си сърце и че всяка една от тях оттеква в душата ми с еднаква сила.

 ......................................................................................................................

Това е –ТЯ!

Моята приятелка.

Мога да кажа много неща за нея, а мога и да не изрека нищо, а сaмо да се усмихна.

Познавачите ще разберат за кого говоря-само по изражението на лицето ми.

Думите й–ме докосват.

Смехът й–ме развеселява.

Усмивките й -ме прегръщат,а пррегръдките й-съживяват.

Имала съм най-невероятните моменти с нея, най-запомящите се ,най-истинските.

Всеки би ни завидял.

И ще имам други такива-знам го!

Тя усеща кога ми трябва съвет и кога трябва просто да замъчли, но да бъде до мен.

Кога да ме остави сама,з а да се преборя първо със себе си.

Харесва странността ми.

Разбира нелекия ми характер.

Обича ме ,каквото съм, без да се опитва да ме променя.

Чете късите разкази, които пиша,и ме вдъхновява за нови.

Не "играе" с мен. А аз дори-не мога с нея.

Описвам я чрез себе си,защото е част от мен.

Най-хубавото е,че понякога дори не се налага да говорим, а се разбираме безмълвно.

Медиуми.

Радва се и страда с мен и за мен.

Не че нямаме мигове на напрежение ,неразбиране или противоречия.

Та тя е въздуха , а аз-водата.Едната не може да загаси другата.Но тя разнася във въздуха искрите на раздора, а аз-ги отмивам.

За да продължим на чисто.

.................................................................................................................................................

И все още вървим заедно.
................................................................................................................................................................