Като ме покани на вечеря,се втрещих.Вярно,че си тръгвах и щеше да бъде нашата първа и последна вечер и въпреки всичко беше някак си мила. А тя не беше способна на сантименталности.
Не се разбирахме.Всъщност тя с никoй не правеше усилие да се разбира.Колежки,на които се налагаше да работят заедно .И това "заедно" пак беше силно казано ,защото тя беше родена за лидер,а не да бъде просто част от отбора. Съгласих се ,хвана ме на тясно,нямаше къде да мърдам.Нямах извинение, не намерих оправдание, пък и някак си се почувствах докосната.Трябваше да отида. Мислех си,че съм привилигирована. Да ме покани в нейния дом, в нейния свят, да разгадая тайната и, да почувствам самотата и. Само,че тя не знаеше за моите гадателски способности.
Не бях въодушевена от предстоящата вечер,искаше ми се просто да мине по-бързо, да изпълня задължението си , да прекарам няколко часа в нейната компания,които щяха да са като дълги дъждовни дни и после да забравя.
Нямах мерак,но все пак и купих дребен подарък-малки ухаещи пръчици,които да внесат свежест и шоколад,който да придаде лек вкус на присъствието и.
Дълго се лутах ,докато намеря адреса.Сигурно ,защото не познавах добре квартала или тъй като не ми се ходеше.
Не помня и да имах някакви очаквания, но явно съм си представяла нещо,защото отново бях поразена от това ,което видяха и усетиха сетивата ми. Домът и беше точно като нея-студен ,самотен,отблъскващ и страховито тих,макар да беше включи ла и двата CD плейера,които дрънчаха два напълно различни стила музика.Не исках да свалям шала си,защото точно на това място имах нужда някой да ме топли,но нямах избор.
Нали бях добре възпитана.Студени тръпки преминаваха през тялото ми .Взех да отпивам все по-често и по-често от огненото червено вино,за да се стопля,но не бях сигурна ,че действа.
Стените в апартамента й бяха боядисани в най-меките цветове-розово и жълто,но не грееха.Завесите бяха плътно спуснати,но не можеха да скрият отчаяната и нужда да бъде с друго чоешко съшество. Леглото и беше огромно и просторно,но за какво,като едната му половина винаги оставаше празна.
Дори темпераменттата испанска музика,която бше пуснала като фон,,не успя да раздвижи кръвта ми.
Толкова се бях вглъбила във всеки детайл ,който ме предизвикваше да мисля "защо беше такава",че забравих да я слушам.
Нямаше дори нито една мъничка картина,репродукция,плакат или рисунка.Снимки също не видях.Никакви дрънкулки ,дреболийки,които да грабнат погледа ти и да те накарат да им се усмихнеш сладко и да ги докоснеш.Липса на какъвто и да е било уют и хармония.Не че беше грозно,просто стоеше толкова изкуствено и замряло.Голям гардероб и куфар до него,широко канапе,маса за цял куп деца и едно единствено цвете-кактус,който още повече изостряше чертите на това място.
Помислих си ,че един домашен любимец би съживил дома и,макар дори да е понамирисващо морско свинче или папагал.Но и те едва ли щяха да издържат дълго при такава обстановка.
Прииска ми се да и помогна,само че тя си беше такава.И очевидно се чувстваше щастлива по неин собствен начин.Не можеше да се промени.Струваше ми се ,че понякога се опитва и старае,само че накрая изглеждаше още по-неестествена.
В началото дори си мислех ,че e лишена от чувства и емоции.Но грешах.Тя просто не знаеш как да ги
изрази.
Зад това се криеше някаква причина, загадка,карма дори,само че не исках да бъда и този път психолог.
Не можех да остана повече.Струваше ми се ,че ако се задържа още малко в дома и ,двамата заедно с нея щяха да изтрият цветовете по дрехите ми,да изсмучат ентусиазма ми,да притъпят чувствата ми и да бодат очите ми с онзи жалък кактус.
След като тя затвори входната врата зад гърба ми-всичко в мен просто се разтвори. Стана ми толкова топло.А навън беше под нулата.
Засвируках си.