Виждам я всеки ден! Всеки път, когато отворя входната врата-и нейната е широко отворена.Сякаш току-що е изпратила внуците си или всеки момент те ще пристигнат.
Но не би.
Не знам някой да я навестява и наглежда, освен малко заядливата и винаги намусена възрастна дама от съседната врата, с онова безполезно миниатюрно куче.
Все поглеждам натам и може би и тя ме гледа отвътре.Всъщност-сигурна съм в това. Понякога виждам крехкото и тяло-дребно, сухо, жилаво, издаващо отдавна отминалата младост, щъкaщо насам- натам, като малка работлива мравчица.
Някога е минавала за хубавица.И все още е запазила онзи свой финес и грация на походката.Вечер едвам заспива от болките, които пронизват колената й,но денем тя пристьпва бавно и все така аристократично из твърде големия за нея дом.
Всеки път, когато я погледна, виждам самота.Толкова голяма празнина.Очите го издават.Тези големи сини дъна. Погледна ли в тях, сякаш виждам края.И ме хваща страх. Души ме. Но после тя се усмихва и ми става по-ведро.Заради нея. За нея.
Говори ми, макар да знае, че не разбирам езика й. Нали съм чужденка-в нейната страна, в нейния дом, в нейния свят от сенки и спомени.Но това явно изобщо не й пречи.
Май говори за мъжа й.
Да, отдавна го е загубила и всички тези гоблени, окачени по стените в семпли дървени рамки, са запълнили спрялото време.Време, което е трябвало да бъде посветено на взаимните им дълги разходки,т ихите следобеди, неделните филми и спокойните очарователни излети , извън града.
Усещам, че всеки детайл от гоблена, всяка извивка на иглата е пропита от самота.За да не я чува, си е включила и радиото, и телевизора. Звуците им така се преплитат, че ме объркват. Но не и самотата.Тя не може да бъде объркана.Та тя е притежателката на този дом.
А всички си мислят,че Ева е собственичката.
Да,така се казва тя. Носи най-женското име, което прави образа и още по-завършен, достоен за портрет.
Отива й. Както и отиват тъгата, и смирението, унилостта и примиреността.
Преди време упорито и успешно се е борила с тях, отричала ги е, отхвърляла, замеряла с хубави спомени и бъдещи копнежи.Но не и днес.
Защото е свикнала с тях. И те - с нея.
...........................................................................
Това виждам всеки ден!
А Ева знае, че си има верен приятел
Не, не съм аз!
А самотата!