Обикаляше цял ден. Ходеше и подтичваше.Слизаше от автобус, хващаше трамвай,прехвърляше се от червената линия на метрото на синята,после скачаше на жълтата,а зелената я чакаше.И всичко ставаше толкова бързо и навреме,сякаш беше наизустила разписанието на целия градски транспорт .
И отново ходеше. Краката я заболяха,подметките и се изтриха,зъбите и изтръпнаха от студа, а косата и се сплеска ,заради мъглата.Hо не можеше спре.Както винаги!
Трябваше да запамети всеки детайл от града, да пропусне повечето мигове,за да задържи малкото, да се усмихне на няколко случайни минувачи, да пофлиртува с най-чаровните мъже,които срещна, да забрави да си поеме дъх броени секунди, да капне от изтощение , но да е сигурна,че и този път е успяла.
Поредният град,оставила зад себе си и следващият,който предстоеше. И толкова бе благодарна на работата си,че и предоставяше този "динамичен разош",както обичаше да се изразява.
Пътуването,престоят, вечерите в помпозни ресторанти,танците в лъскавите барове, скъпите коктейли и захвърлените мъжки ризи в хотелската и стая
Не можеше без всичко това.Нуждаеше се от него,както наркоман -от поредната си доза.Прилошаваше и ,когато не лети и се чувстваше затворник в собствения си дом-ако наетия от посредническа агенция и аранжиран от никому неизвестен дизайн апартамент, можеше да се нарече дом. Най-просто казано-това беше мястото ,където държеше няколко снимки на родителите си и окачени по стените ,прилежно поставени в скъпи рамки ,дипломите от най-видните университети в Европа и САЩ.
Колко само се гордееше с тях.
Не можеше да проумее как е възможно човек да живее в същия град,в който се е родил, да учи там,да се ожени за момичето от съседния клас, след това да води децата си в същото онова училище,което бе завършил и дори да се чувства доволен и щастлив?!
Толкова естествено,ежедневно и безинтересно.Такъв живот тя не можеше да води.
По-скоро щеше да се самоубие,но не и да бъде на мястото на тези редови хора.
Не!
Поредният град я посрещаше.Той имаше толкоав нужда от нея,колкото и тя от него.Впиващи се един в друг,сливащи се в едно.Взаимно крадящи,направо грабещи емоции,възторг,опиянение от самите себе си.
Спомни си ,че като дете крадеше захарчета от сладкарницата в квартала.Сигурно и затова животът и сега бе толкова сладък.
Чувстваше в себе си същата енергия и плам,както и когато започна работата си в тази интернационална компания,която притежаваше клонове по целия свят.
Десет години?!
Не,невъзможно бе да са минали толкова.
Такa ясно си спомняше първия си работен ден, в който шефът я предупреди,че пътуването и работата ще са нейния живот и че не ще може да разграничава едното от другото, а тя изкрещя от радост.
Та това беше сбъдване на най-съкровената и мечта.Да не спира,защото животът е толкова кратък,да догонва времето и надлъгва сезоните.
Не съзнаваше,че тази игра не може да продължава до безкрай.
Дали не се съзтезаваше със самaта себе си, със собствените си страхове и недостатъци?!
Беше преполовила бройката на градовете по света,когато същият онзи шеф и каза,че е време да я отстранят, защото се нуждаели от по-млад и енергичен човек.
Не можеше да го понесе.
За по-малко от месец се състари с още десет години. В началото се опита да се бори като изкупи с обезщетението,което и изплатиха, всички билетчета за градския транспорт и на всяка спирка се хвърляше от един автобус- на друг и все бързаше ,и все поглеждаше часовника си.
Но това беше същият град,в който живееше вече от месец.Научи го наизуст.Знаеше колко бездомници има на всяка гара,помнеше лицата на всички проститутки и номерата на колите, в които те се качваха.
Нa тридесет и първия ден просто се затвори в мястото,където се предполагаше ,че е нейния дом и повече не излезна.
Намериха я след няколко дни,полужива или полумъртва.И докторите не знаеха какво точно да изпишат в картона на "Бърза помощ".
Успяха да я стабилизират и след като никoй не я потърси я изпратиха в старчески дом.
Често я оставяха с инвалидната количка да се припича на слънце.Не разговаряше и не търсеше контакт с никого.
Случайно,един следобед, до нея се приближи красиво момиченце и след като я погледа с лек страх и погнуса,накрая я заговори.
Попита я какъв е бил живота и?
Отначало напуканите и сухи устни на старицата се отваряха с нежелание и отегчение.Постепенно обаче ,увлечена от собствение си глас, който не беше чувала отдавна,тя заразказва уверено и енергично.
Малката ту се усимихваше,ту зинваше уста от почуда,очите и се уголемяваха от възхищение ,а сърчицето и щеше да изкочи от възбуда.
Успя само да прошепне в ухото на старата жена-"искам и моят живот да е пътуване"!
В онзи момент всеки минаващ през градината на страческия дом можеше да забележи как се подмлади лицето на жената в инвалидната количка. Бръчките и се опънаха,очите заблестяха,бузите и се покриха с руменина, а косата и се освежи от лекия дъждец.
Беше си намерила спътник.