Отдавна беше спряла да мисли за “подходящия” или “ неподходящия”.Толкова размити и неясни й се струваха тези понятия.
Кой можеше да даде категоричен отговор на това дали мъжът е подходящ или не?!Разумът?! Не,той по-скоро разбърква мислите,вместо да ги подрежда-двуличник такъв.Сърцето?!Та дори и то понякога може да се подлъже.И после иди разправяй,че сърцето никога не греши.Съдбата?!Да, може би само тя знае отговора, но тя е най-големият почитател и любител на тайни,така че едва ли ще сподели нещо.Ей това се каза лоялност!
И тогава го срещна. Олекна й ,че не трябва да го квалифицира като подходящ/неподходящ, да се пита” за мен ли е”, ”не е ли за мен”,защото беше разбрала,че отговорът е някъде между тях,крие се между тези думи,а точно в този момент не й се играеше на криеница и гоненица.На това май му казват зрялост или оглупялост. Все тая.
Изтъркано клише,но не беше нейния тип,макар все да твърдеше,че е тъпо да харесваш или не харесваш някого,защото е висок, гологлав, тъмен, светъл или пухкав,беличък,чак ти иде да го схрускаш.Не беше зрелият мъж,който е достатъчно уравновесен и самообладан, че да те заведе посред нощ да гледаш падащи звезди при облачно време,но беше мъж, макар с момчешки привкус.
С младежка хубост, която я разведряваше. Докосване, което я освежаваше.Ароматът на сутрешно кафе, което обожаваше.
Понякога се чувстваше по-зрялата от двамата, а друг път-като дете в прегръдките му. Хвърли се с главата напред за срещите с него, но знаеше,че трябва да продължи внимателно.Не искаше да го укротява.Искаше той да я раздиви.. Не че той не беше малко кротък,или пък тя не беше повече дива.
Кой от двамата щеше да успее-това и те не знаеха. Не премеряше думите си ,когато разговаряха с часове, но му се разкриваше по малко,харесваше й да го изненадва, а той говореше много Казваше й ,че е чаровно странна,а тя му отвръщаше-че е разбираемо вятърничав.Кой знае къде щеше да се разпилее,когато му писне да понася странността й. Освен ако не се пристрастеше към нея.
Той не обичаше да го притискат,все повтаряше,че обича свободата си-та кой не я обича ?!Тя пък беше разсеяно безкомпромисна. Нищо непоправимо все пак-и за двамата.Клатушкаха се между сериозността и лежерността,но като че ли тя повече напредваше.
Не беше сигурна дали той наистина толкова се страхуваше от обвързаност или просто се страхуваше да позволи да бъде обичан. Нищо работа-и на нея много не й се отдаваше да обича човека до себе си. Или и двамата се подценяваха.Но както казва една поувехтяла,изтъркана ,но мъдра поговорка-“насила хубост не става”.
Когато влезеш под кожата му,когато усмивката ти се настани в погледа му,а целувките ти легнат до неговите, когато ароматът на твоята кожа го преследва навсякъде,а пръстите отказват да докосват чужда плът-тогава лудостта се превръща в любов,а любовта- в обич.Съвършеното несъвършенство,което всеки жадува.Дали времето беше подходящо за такава магия?Не беше сигурна , знаеше само,че времето е есенно дъждовно, а есента е нейният сезон.
Обаче и двамата не правеха планове един за друг-просто очакваха те да се случат или да не се случат.
И нали си беше една такава импулсивна и свенливо прибързана му даде да разбере,че не се размеква лесно,комплиментите не галят ушите й и не се захласва по романтиката.
Просто й трябваше провокация ,за да напише отново нещо.Говореше със себе си,пишейки, а пишейки се чувстваше спокойна и по истинска.
Е,той беше нейното дъждовно вдъхновение.